Здравейте,
Казвам се Ива, а до мен е дъщеря ми Дара. Тя е зачената ин витро и е най-големият ми подарък в живота.
Появата й на този свят е доказателство, че няма невъзможни неща.
Не знам как да нарека моята история, защото в нея има от всичко по много - и щастие, и тъга.
Макар че, като погледна дъщеря си, се усмихвам от щастие и забравям за тъгата! Тя е останала в миналото.
Всъщност, аз все още пиша своята история и се опитвам да я разкажа с усмивка на уста.
Израснала съм в голямо семейство, изпълнено с любов . Научиха ме да обичам и да се стремя към всичко, което ме прави щастлива и да преследвам мечтите си без страх.
Затова представете си какъв беше шока, когато в сладките шестнайсет разбрах, че имам синдрома на Търнър. Колко страшно звучи, нали?! И е!
Това е вродено генетично заболяване, което се среща само при момичетата. Лоша орисница ни е взела една Х хромозома, родени сме без нея.
Наред с всички неприятни симптоми нямам менструация и половите ми жлези са недоразвити, т.е. не мога да имам деца. Единствената ми утеха беше, че в случаи като моя често се наблюдава и умствено изоставане, а при мен, мисля си, не се забелязва такова. Или може би умело го прикривам.
На 16 не ми се виждаше чак такава драма да нямаш деца, какво пък толкова. Животът беше пъстър и аз му се наслаждавах. Завърших училище, приеха ме в университет, изпитах трепетите на любовта, преживях разочарования и така годините си минаваха.
Приятелките ми се омъжиха, появиха се първите бебета и аз започнах да разбирам от какво ме е лишила съдбата. Примирих се, казах си, ще бъда добрата леля. Докато един прекрасен ден не срещнах най-добрия и щедър човек на света. До този момент не си и позволявах да мечтая за мъж и семейство. Въпреки че беше наясно със състоянието ми, година по-късно вече бяхме женени.
Това, че не можех да го даря с дете ме терзаеше и започнах да проучвам какви са възможностите ни.
Пишейки във форумите открих, че аз също имам шанс да износя дете, ако се подложа на ин витро процедура с донорска яйцеклетка. От този момент всичките ми усилия бяха насочени в тази посока. Най-страшна за мен изглеждаше медицинската част.
Запознах се с огромно количество термини, особености и изменения на човешката репродуктивна система. Заболявания, изследвания, медикаменти, интервенции, имена на лекари и болници.
Най-големият шок бяха горчивите истории на жените, които години наред са правили неуспешни опити в преследване на мечтата си да имат дете. Имах чувството, че съм попаднала в някаква видеоигра, в която се нуждаеш от насоки кое ниво как да преминеш, за какви опасности да внимаваш, от кого и с какво да се пазиш и на кого да се довериш!
Да, доверието е първата крачка към успешно лечение.
Насрочихме час за преглед в няколко клиники и наречете ме суеверна, но вярвам, че съдбата си знае работата.
Първата консултация беше в болница „Свети Лазар” и ведна разбрах, че д-р Лачев е моят лекар.
Обясни ни, че за донорска яйцеклетка се чака 3-4 месеца, през което време ще проведем останалите изследвания.
Такъв камък ми падна от сърцето, та аз се бях подготвила да чакам години!
Така се включихме в донорската им програма.За наше щастие бойците на мъжа ми се оказаха на ниво, нямахме мъжки фактор, една грижа по-малко.
След 2 месеца ни се обадиха, че имаме яйцеклетки и започваме подготовката за трансфер.
При мен се проведе лечение с периферни хормони и на 19-ия ден от лечението ми трансферираха два ембриона.
Две седмици по-късно се установи положително БЧХГ, а на 28-ия ден се видя едно плодно сакче.
Не мога да ви опиша радостта, която изживях когато разбрах, че съм бременна.
След всичко, което преживяхме, ние получихме своя шанс да бъдем щастливи!
Дъщеря ни е вече на 6 месеца. Шест месеца, през които осъзнах, че вече имам всичко и мога да изживея живота си пълноценно.
Напоследък често си мисля, че нашите мъки са нищо на фона на ужасите, които изживяват хората, чакали девет-десет години. Хора, борили се и продължаващи да се борят.
Бих им казала:
„Мисля за вас и ви подкрепям с цялата си душа, защото много добре знам какво е да нямаш и какво е да искаш.
На тези от вас, които опитват повече от година и отлагат посещението в ин витро клиника, ще кажа – няма смисъл, има проблем и вие го знаете. Изберете лекар, който ще ви изследва, насочва и ще ви подкрепя, докато разберете какви са вашите възможности”.
Честно казано, мислила съм и за осиновяване на дете. Така че – варианти да бъдем щастливи винаги има.
Напук на лошата орисница смятам себе си за късметлийка!
Ако ви вълнуват проблеми, които искате да споделите с по-голяма аудитория, може да изпратите и Вашата лична история на email адрес info@shareno.bg. Анонимността е гарантирана.