Майка съм! След 5-годишна борба със стерилитета. Имам прекрасна дъщеря на един месец. Всяка сутрин, когато отварям очите си ме изпълва щастие - семейството ми вече е цяло, а животът ми има смисъл.
Споделям моята история, за да вдъхна кураж на всички хора, на които тепърва им предстои да извървят трудния път към мечтаното дете.
На 34 години съм, съпругът ми е колкото мен, с него сме студентска любов. Аз и той - млади, щастливи и влюбени. В началото не говорехме за деца, стигаше ни любовта, която изпитваме един към друг. Завършихме, оженихме се, развихме се професионално и решихме, че вече сме готови да бъдем родители. Забременях бързо, но не било писано... Оказа се извънматочна бременност и се наложи лявата ми тръба да бъде отстранена.
Казах си: „Какво толкова, имам още една...” Но големият шок тепърва предстоеше. След лапароскопско изследване се установи, че дясната ми маточна тръба е непроходима и има тежки сраствания. Диагноза – вторичен стерилитет и възможно забременяване само чрез ин витро.
Какво да правим? От къде да тръгнем? Бяхме абсолютно неподготвени и сринати психически. Изпитвахме неудобство да споделим с роднини и приятели и започнахме да четем по форуми. Анонимността ни създаваше фалшив комфорт. И се започна ходенето по мъките.
Насочихме се към „голямото гуро” в областта. Няма да лъжа, омая ни. Поддадохме се на сладки приказки, които доведоха до два неуспешни опита ин витро. След първия се опитах да бъда оптимист, казах си: „Повечето не успяват веднага, не е фатално”.
Но когато, след втория опит, получих хиперстимулация, в следствие, на която загубих единия си яйчник, стана страшно. Не пожелавам на никого да изпита чувството на безпомощност и отчаяние, което ме обзе. Беше ад! Разочарованието и страхът от следваща процедура бяха огромни. Изпаднах в депресия, затворих се в себе си, не исках да виждам никого. Последва период на отчуждение, сълзи, психически срив и всичко по обратен ред. Опора ми беше единствено голямата любов на човека до мен, която не ми позволи да рухна.
Трябваха ми две години да се съвзема, докато щастливо стечение на обстоятелствата не ни срещна с д-р Лачев. Спечели ме с откровеност и изказ, присъщ на аналитичните умове. Личеше си, че е много ерудиран специалист, личеше си и, че си върши работата от сърце и душа. От него научих, че в България хората с репродуктивни проблеми са около 250 000 хиляди. Че при провеждането на стимулация, водещото не е количеството, а качеството на яйцеклетките. И най-важното, почувствах искрена загриженост и съпричастност към проблема ни. Разговорът с него се оказа повратна точка и така се решихме на нов опит. Бях много притеснена, но стимулацията премина леко и се стигна до трансфер на две ембриончета. Не издържах и още на 12-ия ден си направих тест. В първият момент помислих, че виждам двойно, но не! Те бяха там, двете заветни черти, за които бях мечтала толкова дълго! За които бях плакала в дългите, безсънни нощи. Пищейки, се хвърлих в прегръдките на моя човек и без да му казвам нищо, той вече знаеше! Под моето сърце туптеше още едно! Емоциите, които ни обзеха бяха неописуеми, думите не стигат! Прегръщахме се и се целувахме с най-чистата радост, бяхме в безтегловност!
Когато и на кръвния тест се потвърди, едва изчаках още две седмици до първия преглед. На който, със сдържаност, но видимо доволство, д-р Лачев официално обяви: „Честито, вие сте бременна!”. В този момент разбрах, че чудесата са възможни и не трябва да спираме да вярваме в тях.
Д-р Лачев си беше свършил работата, от тук нататък щафетата пое д-р Николова. Бременността ми беше лека и след девет месеца под звуците на Моцарт се появи нашата Дара! Нашият най-голям дар в живота.
Гледам я и сърцето ми е изпълнено с благодарност и любов към целия екип на болница „Свети Лазар”. Огромно благодаря за грижите и отговорността, които проявявате към пациентите си!
А на всички вас, на които тепърва им предстои да извървят пътя към мечтаното дете, знайте, че ако срещнете правилните хора в точния момент, пътят може и да не е толкова труден! Не се отчайвайте, а смело следвайте мечтите си! Чудесата са възможни, само трябва да повярвате в тях.
Честита първа месечинка на моето бебе. Някой ден тя ще прочете как е сбъднала мечтата ми и рано ще научи, че за мечтите трябва да се борим докрай, като се обградим с правилните хора.
А.К., 34 г., гр. София